Отишъл един старец с колата си за риба. Хвърлил няколко

 Отишъл един дъртак с колата си за риба. Хвърлил няколко пъти мрежата, наловил доста риба, натоварил я на колата и си тръгнал щастлив към дома. Видяла го една лисица, че кара риба в колата и намислила да му я открадне. Изтичала напред, легнала посред пътя и се направила на умряла. Старецът карал колата, пухкал с луличката си и внезапно що да види — посред пътя лежи лисица. Слязъл от колата, ритнал я веднъж-дваж, а тя не помръдвала. Взел я старецът, хвърлил я в колата върху рибата и си рекъл:

— Ето ти риба за децата, ето ти и кожух за бабата.

 Когато траял по пътя, лисицата се размърдала и почнала да изхвърля рибите от колата. Хвърляла, до момента в който не останала нито една риба. После лисана се изхлузила тихичко, събрала рибките и ги отнесла в къщичката си. Накачила ги около огнището, с цел да се изсушат.

В това време старецът стигнал в къщи и още от вратата викнал на бабичката си:

— Бабо, скоро хвърли вехтия кожух, че ти нося нов от лисица.

Зарадвала се бабата, сграбчила остарелия си кожух и го хвърлила в огнището. Когато изтичала на открито и надникнала в колата, нам нямало нито риба, нито износен, нито нов кожух. Минало, що се минало, на посетители на лисицата пристигнал вълкът. Седнали край огнището и лисицата му споделила:

— Куме, не поглеждай нагоре към комина, тъй като ще ти падне сажда в окото.

 Отначало вълкът не поглеждал, само че по едно време вдигнал очи нагоре и какво да види — целият комин бил накачен с риба. Попитал кумицата от кое място е тази риба, а тя му отвърнала хитро:

— Налових си я в реката, куме! Хей там, под воденицата.

 Тогава вълкът изискал да заведе и него, да си налови и той. Завела го лисицата край воденицата, вързала му един панер за опашката, пробили дупка в леда и вълкът пуснал коша във водата. Лисицата почакала, до момента в който вълчата опашка замръзнала добре в леда, изтичала при воденичаря и отдалече извикала:

— Воденичарко, воденичарко, край воденицата ти има вълк!

 Изскочил воденичарят, сграбчил една сопа и почнал да постанова вълчо по гърбината. Удрял той, а вълкът се дърпал, до момента в който си откъснал опашката. В това време лисицата влезнала във воденицата, излапала кашата на воденичаря, отъркаляла се в брашното и побягнала. Изтичала в гората, намерила вълка и отдалече почнала да охка, сякаш че я боляло, дето я набил воденичарят. На другия ден двамата тръгнали отново да търсят нещо за ястие. Както си вървели по пътя, внезапно лисицата се плеснала по челото и извикала:

— Ей, куме, нали съм си заплес, та забравих да ти кажа! Мене ме пратиха да те поканя на женитба, а пък аз, пуста да ми остане главата, не се сетих да ти кажа незабавно. Да видиш, куме, какви агънца са ти опекли — пръстите да си оближеш!

— Че да идем, кумице, — облизал се вълкът, — така и така червата ми свирят от апетит.

Вдигнали се двамата побратими и хайде, хайде, та чак в селото на женитба. Когато наближили, лисицата споделила на вълка:

— Куме, ти чакай тук, а аз ще ида да викна сватбарите да те посрещнат.

Клекнал глупавият вълк под един шубрак, а лисицата изтичала в селото, мушнала се измежду сватбарите и извикала:

— Ей, хора, вълк ви иде на сватбата! Бягайте и се спасявайте, че от три дни нищо не е ял.

 Тогава сватбарите сграбчили кой мотика, кой лопата, кой дърво и погнали вълка. Настигнали го накрай селото, че като го захванали — кой където сварил, там го отпрал по гърбината. А в същото време лисицата влезнала в къщата. Намерила гърне с кисело мляко и залапала. Накрая гребнала с шепата, сипала малко мляко на главата си и побягнала към гората. Тичала, тичала, до момента в който стигнала вълка, който колкото да се влачел по пътя. Изгледал той лисицата с накървавени очи, а тя се хванала за главата и почнала да подрежда:

— Олеле, главица! Олеле, краченце!

Вълкът седнал на опашката си посред пътя, зинал кумицата и попитал:

— Какво ти е мари, кума лисо?

— Ох, ох, олеле, утрепаха ме! Ох, ох, ще умра!

 И се търколила на земята. Търкаляла се, търкаляла се, след това показала главата си и рекла на вълка: — Я виж, кумчо вълчо, какъв пердах ме биха сватбарите, че чак мозъка ми изтече!

— Е, ами щом е по този начин, кума лисо, да взема да те понося малко?

— Ох, куме, в случай че направиш това, няма да ти не помни добрината. Поноси ме, избави ме, че в случай че ме стигнат сватбарите, ще ме доутрепят.

 Метнал я вълкът на гърба си и се заклатушкал към лисината къщичка. А лисана захванала да си приказва:

— Болен здрав носи, болен здрав носи!

— Какво си приказваш, кумице? — ослушал се по едно време вълкът.

— Бая си на главицата, куме, че ми се вие свят. Продължили напред, а по-късно лисицата отново почнала:

— Болен здрав носи, болен здрав носи!

— Какво си приказваш, кумице? — недочул вълкът.

— Бая си на краченцето.

Така вървели и си приказвали, до момента в който стигнали до лисината къщичка. Тогава тя скочила от гърба на вълка и извикала:

— Болен здрав носи, глупако!

 Спуснал се след нея вълкът, но лисицата бързо се скрила в коренището на една върба. Вълкът почнал да бърка из корените, уловил я за крайници и захванал да я дърпа на открито.

— Корен теглиш, корен теглиш! — викнала лисицата.

 Вълкът пуснал крайници й, бръкнал още по-дълбоко, сграбчил един пълен корен и задърпал колкото мощ има. Лисицата се развикала от вътрешната страна:

— Олеле, краченцето ми, олеле, краченцето ми!

 Чул я вълкът и затеглил още по-силно. Теглил, до момента в който коренът се откъснал, а вълкът се претърколил в дола и си изпотрошил кокалите.

Инфо: www.bg.wikibooks.org